ЧНГ! Пожелавам си да свършим в 2011 каквото не успяхме между 1989-2010! Или поне да го започнем…

Бихме могли да започнем с поне три (според мен) най-важни неща:

1. Образование и наука.
Не знам дали осъзнаваме, че положението в образованието отива там където не ми се ходи. След реформата поповишиха заплатите на учителите и като че всичко се нареди. Проблемите са толкова много, че не ми се и изброяват. И все пак:

• липсват квалифицирани учители – (без да обиждам наистина кадърните) през последните 50+ години тези, които не можеха да влязат право, МЕИ, икономика и т.н. ставаха учители. Така се сбъдна старото правило: тези които могат го правят, тези, които не могат – учат останалите.
  Решение: истински стимули за привличане на учители с желание и умения – високи заплати, възможности за развитие, обучение и високи изисквания към тях. Не казвам, че е лесно, но ако не можем – да си вземем финландец за министър на образованието.
• системата на обучение е архаична и приоритетите и просто липсват. Кой може да ми каже какво цели българската образователна система? Да произвежда работници (или селяни), чалгаджии или първенци в олимпиади по математика? Изглежда никой няма идея и затова „произвеждаме” каквото дойде. Затова и имаме ученици, които знаят (предполагам) къде е Патагония, но не могат да изведат прости изводи от прост (или не толкова прост) текст. Според мен системата на образование трябва да произвежда хора, които могат да комуникират (поне на български и английски, устно и писмено), да мислят критично и да имат все някаква ценностна система. Това е достатъчно. Знания, умения и всичко останало ще дойдат сами. Ако не вярвате, ето един пример:
  http://www.khanacademy.org/
  Проблем обаче е, че няма стимули за промяна. Тези, които пишат програми и учебници като правило не са преподавали (на ученици) през живота си, а и бизнесът с учебници, матури и т.н. не е толкова лош…
  И още нещо. От икономическа гледна точка, големият проблем с образованието е неговата дългосрочност и непредвидимост. Инвестициите днес (може би) ще се възвърнат след 15-20 години. Най-добрите ученици вероятно ще напуснат България и „инвестицията” в тях изглежда загубена (дали?). Точно затова, плодовете на днешната политика, ще ги берем малко по-късно… и е жизнено важно „пилеенето” на пари за образование да започне СЕГА!

/следва/

Честита ви нова година – здрави и номади!

Ето една подходяща честитка (с някои указания за 2010 г.)

За който не знае (достатъчно) руски – да почва да учи…. Или да избере видеото с превод.

Едно видео, което не е за изтърване. Доста смешно и доста вярно…

Милионите, милиарди, трилиони… тези числа май загубиха своя смисъл.

Ето какво означават те в перспектива:Какво бихме си купили с парите от плана за спасение (в индексирани към момента стойности) – като за начало плана „Маршал”, Луизиана, Виетнамската, Корейската, Иракската война, ходене до луната и т.н.

(Източник: voltagecreative.com/blog/ и http://www.boingboing.net/2008/11/25/bailout-costs-more-t.html)

Една графична илюстрация за количествата пари, които правителствата (особено американското) изразходват в борба с кризата.

Долната картинка (източник: www.pagetutor.com/trillion/index.html) представя 1 трилион долара в сто доларови банкноти (за сравнение, мъничкото-червеничкото долу вляво е човешка фигура).

Повече купчини пари тук.

Изводът за мен (в два цитата):

1. „По-лошо от неграмотните са само полу-грамотните“, перифразирайки Томас Маколи
2. „Стадният инстинкт на прогностиците кара овцете да изглеждат като независими мислители“, Едгар Фидлър 

Статията

и формулата (източник: www.wired.com/techbiz/it/magazine/17-03/wp_quant) :

Как се стигна до тук? Моят кратък отговор е: с локално мислене в един глобален свят. Основните причини за тази криза следва да се търсят в подценяване и инертното отношение към глобализацията. Според мен, основен фактор за невижданата криза, която преживяваме се оказа неефективността на методите за оценка и управление на риска. Глобализацията създаде висока и трудно измерима вазимосвързаност (корелация) между пазари, сектори, фирми и т.н., която наличните методи за оценка и управление на риска просто не можеха да обхванат. С други думи, решихме да летим все по-високо и по-високо, забравяйки че може да имаме нужда от парашут (който се оказа и по-малък от необходимото).

Ето ви една кратка история: Технологичният бум, свободното движение на капитали, невижданият растеж на секюритизацията и на иновационни финансови инструменти, кредитната експанзия и други модерни икономически и финансови тенденции доведоха до глобализация и много висока скорост на движение на парите – „кръвта” на развитите икономики. Това доведе до бум в инвестициите (включително в недвижими имоти), нарастване на цените на фондовите пазари, високо потребление и т.н. Доведе и до търсене на висока ефективност на глобално ниво. Това позволи някой, досега не толкова активни играчи (Китай и Индия, например), да се активизират икономически и да привличат все повече чужди инвестиции (повече „кръв” потече към тях). Тези държави на практика започнаха да изместват в редица сектори (например промишленост) други, по-стари и не толкова ефективни икономики. Развиващите се икономики започнаха да привличат все повече инвестиции в по-традиционни сектори на промишлеността и услугите. В развитите икономики, все повече продукт се създаваше в секторите базирани на финанси, високо технологично знание и наука.

Светът заживя в една глобална симбиоза. Тази симбиоза доведе до значими промени в развитите и развиващите се икономики. Ако в последните заетостта нарастваше, независимо дали става дума за традиционни или по-високо технологични дейности, в развитите се усети глад на високо квалифицирани професионалисти (например инженери, научни работници и др.), но и нарастване на безработицата в старите, не толкова ефективни сектори на промишлеността и услугите.

Традиционно социално ангажираните развити икономики се опитаха да тушират този проблем, чрез (обикновено) протекционистка политика, не-пазарни стимули, системи за социални помощи и т.н. Това обаче не реши проблема на пазара на труда. Не спря и процеса на глобализация и все повече „кръв” изтичаше към развиващите се икономики. Тази кръвозагуба беше дълго време компенсирана чрез ускоряване на скоростта на парите в развитите икономики (увеличаване на задлъжнялоста, нови продукти и т.н.), чрез инвестиционните потоци (включително в недвижими имоти, държавни ценни книжа и т.н.) от развиващите се към развитите страни (особено САЩ) и др. Това създаде предпоставки за „балони” в цените на недвижими имоти, акции и други финансови инструменти (поради диспропорциите между цена и дългосрочна стойност на тези инвестиции).

През 2008 г. редица неблагоприятни вътрешни (например неефективно държавно регулиране на пазара на недвижими имоти) и външни (например, войната в Афганистан и Ирак) фактори повлияха на американската икономика и те не можеха да бъдат повече компенсирани с по-висока скорост на парите, нови инвестиции и т.н. Скритите диспропорции в предлагането и търсенето на труд (водещо до бум във „фалитите” на работещите, понижаване на заплащането, намаление на потреблението) прекъснаха кръвоснабдяването на редица сектори (например секторите на недвижимите имоти в Калифорния и Флорида). Кризата рязко се пренесе в други сектори и особено финансовия, които до тогава бяха придобили значителни експозиции, директно или индиректно (чрез структурирани финансови инструменти, например), към въпросните сектори.

Тук се прояви и основният проблем във финансовата система. Оказа се, че методите за оценка на риска и системите за риск мениджмънт са неадекватни. Те просто бяха „пропуснали” и недооценили рискове в редица сектори и особено взаимовръзката между секторите и рисковете – например, стана ясно, че американски фонд в Ню Йорк може да търпи загуби защото е инвестирал в японска банка, която притежава надценени американски (калифорнийски) ипотечни облигации; фондът е принуден да продаде дял във френска фирма, като срива цените й на борсата; френската фирма закрива неефективно поделение, което има за основен доставчик българска фирма; последната регистрира спад в продажбите от 70%; оказва се, че  така банката финансирала българската фирма носи рискове от редица сектори от американския, японския, френския и т.н. пазари.

Проблемът с оценката на риска разтърси финансовата система – традиционно консервативните банкери изведнъж разбраха, че държат активи, които са токсични, но нито знаят точно кои, нито точно колко. „Решението” им бе:

• да спрат да придобиват рискови активи (това блокира не само индивидуалното и фирмено, но и междубанковото кредитиране) и 
• да инвестират само в „безрискови” държавни ценни книжа; да привлекат максимален свеж ресурс от пазара (най-вече чрез нови депозити), за да компенсират загубите и спада на цените на активите им. 

Тази стратегия доведе до поне два фундаментални проблема:

1. създаде порочен кръг между финансовия и реалния сектор: влошените условия на индивидуално и корпоративно кредитиране доведоха до спад на потреблението, влошаване на оперативните резултати не реалния сектор и в крайна сметка до допълнително влошаване на рисковите активи на банките (например заеми към реалния сектор). Това стресна още повече банките. 
2. Банките спряха нормалния процес на депозиране, заемане, депозиране и т.н., който създава (чрез паричния мултипликатор) нови пари и позволява тяхната циркулация. Така в икономиката „изчезнаха” огромно количество пари – правителствата, разбира се, се опитаха да увеличат предлагането чрез финансиране към банките, но „свежите” пари просто потъваха в трезорите без да създадат нови. Усилията на правителствата да се справят с кризата (както и да провеждат някаква монетарна политика) бяха безполезни. 

Финансовата система спря да създава и изпомпва „кръв” към секторите на икономиката и светът изпадна в „сърдечна недостатъчност”. Сега е въпрос на време държавите с високи нива на индивидуално и корпоративно кредитиране, както и секторите със значително привлечено банково финансиране да колабират, ако не се вземат спешни мерки за реанимиране на финансовата система.

В заключение, кризите идват и отминават. Обикновено. Тази, обаче, ще има сериозно отражение върху финансовия и, като резултат, върху реалния сектор. Липсата на адекватни методи за оценка и управление на риска е сериозен проблем, който тепърва ще се разрешава. До тогава трилионни пазари на финансови инструменти ще бъдат замръзнали, което в крайна сметка ще се отрази върху всички сектори на глобалната икономика. Дълъг ще бъде и пътят за възстановяване на доверието във финансовата система и други пострадали сектори. Това, обаче, тепърва предстои. На дневен ред е въпросът: Какво да се прави сега?

“Чуден е, чууден е!”

Прескочилият не една кризи Бъфет, в типичния си прям стил заяви, че никога не е виждал подобно „свободно” падане на бизнес активността и американската, както и голяма част от световните икономики, са влезли в порочен кръг на страх и спадове. В отговор, икономическите „лекарства”, които до скоро с били предписвани по лъжичка, сега се „раздават с варели” от Федералният резерв и американското правителство. Бъфет предупреждава от страничните ефекти от тези „лекарства” – инфлация, още искания за помощи от частни фирми и държавни институции и т.н.

В крайна сметка: „(Американската) икономика ще продължи да бъде в криза през 2009 г. – всъщност, вероятно и доста след това.”. Въпреки това Бъфет остава оптимист за дългосрочните перспективи на американската икономика.

Ако има нещо, което заслужава адмирации в реакцията на Бъфет, това е присъщата му компетентност, откровеност и скромност. В своето обръщение той ясно посочва грешките си, но и намеренията и действията си в тази кризисна ситуация. Бъфет остава гласът на разума в един все по-нестабилен и обхванат от страх финансов пазар.

Изводите за България? Прецени ситуацията, поправи си грешките, продължавай да правиш това, което създава стойност, защото времето на „всичко, което лети се яде” отмина (поне до следващата пролет).

Повече тук:

http://www.berkshirehathaway.com/letters/letters.html